В древност православните монаси не са и помисляли за месо. Ако прочетем житията на светиите, няма да открием древен манастир, в който се е разрешавало яденето на месо^[1]. Изобщо, въздържанието от месо се е считало неотменно за монашествуващите.

Като законоположение то е установено още от времето на първоначалниците на християнското монашество – преп. Антоний Велики (251-356), преп. Евтимий Велики (377-473) и преп. Сава Освещени (439-532)^[2]. Тези трима стълбове на Православието и на монашеството са посочени в чина на пострижението като пример за монасите^[3].

Св. Антоний Велики, св. Евтимий Велики и св. Сава Освещени – стълбовете на православното монашество

В житието на преп. Доситей (VІ в.), ученик на преп. авва Доротей, се разказва следното:

„Като стигнали светия град и като се поклонили на светите места, отишли и в Гетсимания. Там имало изображение на Страшния Божий съд и на разните видове люти мъчения в ада, което юношата като видял, стоял, внимателно го разглеждал и се удивявал. Тогава видял една почтена Жена, облечена в багреница, да стои близо до него. Тя му обяснявала мъката на всекиго от осъдените, и добавяла още някои наставления от Себе си. Юношата, като слушал това от Нея, мълчал и се чудел, защото никога, както беше казано, не бил чувал словото Божие, нито знаел нещо за Страшния съд. И като се обърнал към Нея, рекъл: „Госпожо, какво трябва да направи човек, за да се избави от тези мъки?“ Тя му отговорила: „Пости, не яж месо, и се моли често, и ще се избавиш от мъките“. Като му дала тези три заповеди, багреноносната Жена станала невидима. А той обиколил цялото място наоколо за да Я търси, защото мислел, че е някоя жена като другите, но не Я намерил, понеже това била Пречистата и Пресвета Дева Мария Богородица. Оттогава юношата пребивавал в умиление и пазел онези три заповеди, които му дала Госпожата, Която видял в Гетсимания. А приятелят на военачалника, след като си отишли от светите места, като го видял да пости и да не яде месо, скърбял заради военачалника, защото виждал, че юношата му е твърде обичан и почитан като някой големец. А войниците, които били с него, като гледали, че юношата пребивава така, казали му: „Чедо, това, което ти правиш, не е присъщо за някого от тези, които искат да бъдат в света, но ако искаш да живееш така, то отиди в манастир, и ще спасиш душата си“^[4].

Преп. Доситей постъпил в манастира на авва Серид, където се подвизавал и преп. Доротей, и където, разбира се, монасите не употребявали месо.

Преп. Доситей

Църковното съзнание, че монасите са длъжни да не ядат месо, е отразено на много места в богослужебните книги, както и в Номоканона. В Типикона например за най-светлия празник – Пасха, пише: „В светата и велика Неделя Пасха и през цялата Светла седмица разрешаваме: за монасите – сирене и яйца и риба, а за миряните – всичко“^[5]. 

В минея за празника Рождество Христово е указано: „Ако празникът на Христовото Рождество се случи в сряда и петък, тогава разрешаваме на миряните месо, а на монасите – сирене и яйца, и така ядем от Рождество Христово през всички дни до навечерието на светото Богоявление, миряните – месо, а монасите – сирене и яйца“^[6]. На Богоявление: „Ядем риба, и сирене, и яйца, и пием вино, а миряните ядат месо – ако бъде даже в сряда или петък“^[7]. В постния Триод за седмицата след Неделя на митаря и фарисея се казва: „Ние, монасите, във всичките дни (на тази седмица, б. м.), така също в сряда и петък, ядем сирене и яйца, а миряните ядат месо“^[8].

В Номоканона е указано: „Денят на Просвещението^[9] и денят на Христовото Рождество, ако се случат в сряда и петък: миряните ядат месо, а иноците – сирене и яйца“^[10].

***

За голямо съжаление, днес много от монасите в България ядат месо. Затова е разгледан този въпрос в настоящата статия, за да се види, че такива монаси вървят не по монашеския път, а по широкия и гибелен път на невъздържанието.

Те си намират най-различни самооправдания: че били немощни, а вършат тежък физически труд, че в България „всеки манастир си има свой устав“ (като че ли манастирският устав може да нарушава Устава на Православната Църква, позволявайки да се яде месо в конкретния манастир), че веднъж се изкусили, а после се покаяли, но все пак оттогава ядат месо, че не било грешно това, което влиза в устата, а онова, което излиза от устата (изопачено тълкуване на думите на Спасителя от Мат. 15:11 – любим „аргумент“ и на „християните“-чревоугодници, които не спазват постите), че по-добре да ядат месо, отколкото постоянно да ги гложди желанието за него и пр. Всичко това са несериозни и твърде лекомислени „аргументи“ на плътското мъдруване (Рим. 8:6), което е противно както на Божия закон (Рим. 8:7), така и на Устава на Православната Църква, предаден ни от светите Отци.

Най-авторитетните църковни типици – Йерусалимският, Студийският и Атонският, свидетелстват, че въздържанието от месо е задължително за монасите^[11].

***

И така, защо поначало монахът не бива да яде месо? Преди всичко, защото той сам е изказал такова намерение при пострижението си. И то пред Бога. И после, защото дава обет за това.

Когато постриженикът пристъпва към св. олтар, игуменът (или архиереят), който го постригва, пита: „Защо си дошъл, брате (или: защо си дошла, сестро), падайки пред светия Жертвеник и пред тази света дружина?“ А постригваният в монашество отвръща: „Защото желая постнически живот, честний отче (или: светий владико)“^[12].

И тъй, сам монахът при пострижението си заявява, че желае постнически живот. Това е монашеството: постнически живот. Трябва да знаем, че непостническият живот (яденето на месо) не е монашески живот. Именно затова при пострижението, когато игуменът пита: „Защо си дошъл?“, постригваният не казва просто: „Защото желая монашество“, а „Защото желая постнически живот“, който постнически живот е най-характерният отличителен белег на монасите (щом св. Отци са го поставили на първо място) от миряните.

По-нататък постригващият отново пита: „Ще пребъдеш ли в манастир и в постничество даже до последното си издихание?“, на което кандидатът за монах отговаря утвърдително: „Да, с Божията помощ, честний отче (или: светий владико)“. И тъй, отказът от месо (постническият живот, постничеството) е един от монашеските обети.

Какво означава „постнически живот“ в църковната традиция?

Не бива да мислим, че „постнически живот“ означава единствено спазване на общоустановените пости. Ако беше така, няма смисъл встъпващият в монашество да казва, че желае „постнически живот“, след като вече го води. Следователно това е нещо повече от спазване на общоустановените пости. А именно, да не се яде месо. Това е постнически живот. За разлика от живота на миряните, които ядат месо, и чийто живот не е постнически. Ако пък монахът яде месо, какъв постнически живот е това? Естествено, никакъв, след като по нищо не се отличава от непостническия живот на миряните. 

А монасите все пак трябва да се отличават от миряните и да водят по-строг живот от тях по отношение на въздържанието. В какво се изразява тази по-голяма строгост и по-голямо въздържание? Главно в три неща:

1. Монасите са безбрачни, а миряните имат право на брак.

2. Монасите са се отказали от месо, а миряните може да ядат.

3. Монасите трябва да постят и в понеделник (освен в сряда и петък), а миряните – само в сряда и петък (за съжаление много от монасите у нас не постят в понеделник).

Ако пък монахът яде месо и не пости в понеделник (защото тези две чревоугодия обикновено вървят заедно), то по какво ще се отличава той от безбрачните миряни, каквито има много? Единствено по дрехата.

Месоядните монаси сами не знаят какво искат, понеже при встъпването си в монашеското звание уж са желаели „постнически живот“, който после на дело са отхвърлили като нежелан. Още по-страшното е, че при пострижението, когато (както е казано в чинопоследованието) „ангелите предстоят невидимо, записвайки твоето изповядване (т. е. това, което постриженикът заявява, че ще спазва, б. м.), за което ще бъдеш изпитан във Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос“, месоядният монах е излъгал пред Христа и пред светите ангели, че ще пребъдва в постничество.

В житията на светиите има много случаи, когато монаси-подвижници в пустинята са били хранени от Бога – ангел Господен им е носел храна. Не е известен обаче нито един случай, в който тази храна да е била от месо. Винаги Бог е пращал на Своите угодници постническа храна. Такава са получавали преп. Павел Тивейски (15/28 ян.), преп. Онуфрий Велики (12/25 юни), преп. Йоан (21 юли/3 авг.), преп. Евтимий Велики (20 ян./2 февр.) и много др. светци.

Забележително изследване „За въздържанието от храни, забранени за монасите“ е съставил преп. Василий Полянамарулуйски (ок. 1692-1767, паметта му е на 25 април/8 май)^[13], ученик на преп. Паисий Величковски. В това свое съчинение преп. Василий привежда много свидетелства на св. Отци относно задължението на монасите да се въздържат от месна храна.

Преп. Василий Полянамарулуйски

Св. Църква като чадолюбива наша Майка, в изключителни случаи позволява да се прояви снизхождение по отношение на поста и храната. Но наистина в изключителни случаи: когато става въпрос за престарели, болни или крайно немощни хора (Ап. 69; Номоканон, т. 216). Това изключение обаче съвсем не отменя правилата за пост и въздържание както на миряните, така и на монасите.

Сайт „Православна класика”

[1] Изключение от това правило може да се види единствено при някои от юродстващите за Христа Божии угодници. Преп. Симеон Юродиви например много пъти след като по цяла седмица нищо не вкусвал, „ядял месо пред всички нарочно, та всички да го мислят не само за безумен, но и за грешник“ (Чети-миней, 21 юли). Само че подвигът на юродство заради Христа на св. Симеон, който предизвиква възхищение от духовната си висота, по никакъв начин не следва да се приема като правило за монашески живот, понеже е тъкмо изключение от това правило.

[2] http://www.sestry.ru/church/content/library/trezvomislie/2_13/view

[3] Велик требник. Последование малыя схимы, сиречь мандии.

[4] Чети-миней, 19 февруари.

[5] Т. е. и месо – това се има предвид под „всичко“ (Типикон, гл. 32: „От правил святых Апостол и святых Отец о святей велицей 40-це, яже должен всякий христианин опасно хранити“).

[6] Миней, 25 декември, в края на службата.

[7] Миней, 6 януари, в края на службата. Изразите „ядем... пием...“ като езикови конструкции в църковнославянския език имат значение не на задължителни, а на позволителни, при което означават: „разрешава се да се яде... разрешава се да се пие...“.

[8] Постен Триод, в Неделя на митаря и фарисея, в края на службата (2-ро „зри“).

[9] Т. е. Богоявление.

[10] Номоканон при великия требник, т. 221.

[11] http://www.sestry.ru/church/content/library/trezvomislie/2_13/view

[12] „Желая жития постническаго, честный отче“. Велик требник. Последование малыя схимы, сиречь мандии.

[13] Житие и писания молдавского старца Паисия Величковского. Репр. изд. 1847 г. Свято-Введенская Оптина Пустынь, 2001. С. 138–164. http://www.sestry.ru/church/content/library/trezvomislie/2_13/view