Още веднъж за свръхчестото причастие

 

Господ Иисус Христос обещал на Своята Църква, че «портите адови няма да й надделеят» (Мат. 16:18), но не е обещавал, че те ще прекратят опитите си да я завладеят. Свърши времето на лютите гонения и последвалото ги безправно положение на Църквата, но дойде нова беда или по-точно не нова, но с нова сила, за което архимандрит Иоан (Крестянкин) каза така: «Сега новообърнатите християни нахлуха в Църквата и прегазиха истинските, като заедно с това прекроиха всички християнски норми според своето разбиране и без да се церемонят.»[1]

Това прегазване се провежда както отляво, така и отдясно. Тук се трудят и модернисти, и царебожници, и борци с ИНН, и лъжестарци, но, както ми се струва, основната опасност представляват разорителите на традиционната практика за причащаването със Светите Тайни.

Това унищожаване на традициите в началото претърпя и католицизмът. Съкратиха месите, започнаха да служат на разговорния език, отделиха изповедта от причастието и пр., като така унищожиха всички остатъци от църковност у католиците[2].

У нас тези идеи извън «желязната завеса» привнесе известният икуменист митрополит Никодим (Ротов). Ето какво пише за него митрополит Питирим (Нечаев): «Той нанесе сериозен удар по нашето традиционно благочестие. При пътувания, например, изискваше всички членове на делегация непременно да се причастяват на всяка служба. А пък ние пътувахме по работа, работехме и през деня и през нощта и съвсем не ни беше до подготовка за причастие. Случвало се да пием и кафе след полунощ»[3]. С такива волности и днес са заразени някои икуменисти.

Следващата стъпка беше запознанство с творчеството на отците Афанасиев и Шмеман. Техните идеи за свещеническото достойнство на миряните, за противопоставяне страхът Божий на любовта Божия, за отделяне на личния подвиг за спасение на душата от общия живот на Църквата, най-добре се осъществи[4] в общините на свещеник Георги Кочетков, където се отнасят с презрение към личния подвиг, заменяйки го с всеобщо причащаване. Там изхвърлиха страха Божий, заменяйки го с агресивна любов и страстни братски целувки — пародия на съвършената любов, която пропъжда страха (вж. 1 Иоан 4:18), приканват към свещенодействие миряни, които да четат Евхаристийния канон, при това в превод на съвременен език. Ярка картина на тази «религиозност» е описана в списание «Благодатный Огонь».

Беснуването на кочетковци плаши хората или поне тези, които са що годе здравомислещи. За такива е приготвено и съответното блюдо. Сочат им св. праведни Иоан Кронщадски и Атонските монаси, с чиято практика оправдават насажданото безчинство, унищожаващо благоговението към Светите Тайни, практика, която не е минавала и през ум на споменатите отци. Главното оръжие на нападащите „отляво” е «Най-душеполезна книга за непрестанното причащаване със Светите Христови Тайни» (Москва-Ахтырка, 2004). Книгата изобилства, та дори проглушава ушите! — с многочислени цитати, а вникнеш ли в тях, оказват се съвсем несъответстващи на това, за което са привеждани. Примерите са не един и два.

В първата част като доказателство за задължителността на непрестанното причащаване се привежда текстът: «Духа не угасяйте» (1 Сол. 5:19). На човек му се струва, че този текст е хрумнал на автора (или авторите) само защото стои недалеч от думата «непрестанно» - имам предвид текста: «Непрестанно се молете» (1 Сол. 5:17). Непрестанно да се молиш е много трудно, но някои свети отци са стигали дотам молитвата им да продължава дори в съня. Но непрестанно да се причащаваш е физически невъзможно. Така е и в телесния живот. Непрестанно да дишаш е необходимо, иначе ще умреш. Но непрестанно да се храниш е невъзможно. Затова е странно да се чете заключението на първата част на обсъжданата от нас книга. «Нам ни е заповядано не просто да се причащаваме, но да се причащаваме непрестанно. И така сега всеки вижда, че не е позволено на православния да нарушава това повеление, независимо какъв чин има, но му се вменява в дълг и обязаност да спазва това непременно и да го приема като Господни заповеди и установления» (с. 28).

Както виждаме, именно тази книга е изобретила нови «Господни заповеди», които сега така усърдно се рекламират. Никъде в Писанието няма (и не може да има) заповед за непрестанно причащение. Сам Господ причастил Своите ученици един път, както казва: «От сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам, понеже, казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не извърши в царството Божие. И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие» (Лука 22:15–18). Ако не бяхме така слаби и предразположени към греха, то на практика достатъчно би било да се причастим веднъж в живота. Преп. Мария Египетска за целия си 47-годишен подвиг се е причастила всичко два пъти — в началото и в края на своя подвиг.

Мощен аргумент на нападащите «отляво» е практиката за често причастие в древната Църква. Действително тогава са се причащавали сравнително често, но това изисква допълнително разглеждане, понеже преломяването на хляба (вж. Деян. 2:46) съпровождало и Емауската трапеза (вж. Лука 24:13–35) и дори несъмнено неевхаристийното насищане с пет хляба на петте хиляди (вж. Лука 9:16).

По-подробно е описано честото причащение в първото послание на ап. Павел до Коринтяни. Но ап. Павел, виждайки опасността при тази практика да се стигне до профанация на Тайнството, указал и последствията от нея: болест, смърт и вечно осъждане (вж.1 Кор. 11:23–30), което и послужило за основа на работата на Църквата по недопускането на недостойни до приемането на Св. Христови Тайни. Трябва да се отбележи, че и в древност практиката за честото причащаване съвсем не била всеобща. За това свидетелства 34-е правило на 2-то каноническо послание на св. Василий Велики. Ето какво гласи то: «Относно жени, които са прелюбодействали и са изповядвали греха си, движими от благочестие, или са изобличени по някакъв друг начин, нашите отци са забранили да бъдат явно излагани, за да не станем причина за смъртта на изобличените, а са заповядали да стоят заедно с верните, без да се причастяват, докато не се изпълни времето на покаянието.» Това означава, че болшинството, имащо право да се причасти, не се е причастявало на всяка Литургия, иначе би станала известна забраната към такива жени. За това говори и Златоуст, указвайки, че по негово време било обичайно да се причащават на Богоявление и през св. Четиридесетница.

Нападащите „отляво” използват и каноническите правила. Наистина, правят го доста избирателно. Защото за нищо друго не говорят каноническите правила така често, както за причащението. Аз се опитах да ги преброя, но им изгубих края. Застъпниците на свръхчестото причастие демонстрират двоен стандарт по отношение на каноните. За повечето от тях мълчат, а споменават само три: 8-мо и 9-то Апостолски и 2-ро на Антиохийския Събор, като ги претълкуват в тази «Най-душеполезна книга» (с. 28–31), особено 9-то, което, според тях, повелява на всички присъстващи на литургията да се причащават. За да видим тяхната неправота, достатъчно е да сравним началото на 8-мо Апостолско и 80-то правило на VI Вселенски Събор.

Осмо Апостолско правило гласи: «Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин… » и 80-то: «Епископ, презвитер, дякон или друг някой броящ се в клира, или пък мирянин… ». В 8-мо правило думата «мирянин» (или съответстващата й в 9-то правило - «верен») отсъства! Ако и към миряните апостолските правила предявяваха такива изисквания, както към членовете на клира, то в 9-то правило нямаше да се прави такова уточнение, достатъчно би било да се постави в началото на 8-мо правило думите: «или който и да е от верните». А по грешното тълкувание на 9-то правило, към миряните се предявяват даже по-строги изисквания, докато в същото време нищо не се казва за тези, които представят причини, защо не се причащават, което е сторено в 8-мо. Така че, каквото и да говорят древните и новите тълкуватели, 8-мо и 9-то Апостолски правила ясно разграничават клириците от миряните. Ако първите, присъствайки на Литургия, са длъжни да се причастят (8-мо правило), то вторите са длъжни да присъстват на Литургията до края — и толкова!

Да разгледаме сега и 2-ро правило на Антиохийския Събор. То отлъчва от Църква: тези, които «се отклоняват от причастие със светите тайнства», и онези, които «не остават докрай на молитва с народа». Така че тук не става дума за благоговение или смиреномъдрие, а за начало на отделяне от църковно общение, за «отклоняване» от него. Подобно нещо се случи и в нашата енория, когато тя беше възглавявана от о. Иоан (Крестянкин). Той забеляза, че една благочестива девица, която четеше на левия клирос, не се причастява през пост и я попита за причината. Тя не му даде отговор. Тогава той й каза или в най-близкия пост да се причасти, или да слиза от клира. Оказа се, че майка й считала всички „попове” (в това число и о. Иоан) за «червени». После, когато започна да расте славата на о. Иоан като свят и прозорлив, тя се върна в Църква, покая се, причасти се, и до днес пее и чете на клира. Така че позоваването на тези правила с цел да се оправдае свръхчестото причастие е неоснователна.

Но наред с тези правила има куп други, забраняващи честото причастие. Представете си следното: идва при свещеника за изповед жена, която се кае за извършен аборт. Той я опрощава, но казва, че тя може да се причасти след определен брой години, както повелява 2-ро правило от 1-то каноническо послание на св. Василий Велики. Ала за да се причасти след тези 10 години, тя ще трябва да се готви за това през всичкото това време. За начина на подготовка може да се прочете в 75-то правило от 3-то каноническо послание на св. Василий Велики. Наистина там отлъчването от причастие е 11 години, но за нас е важен самият характер на подготовката. «Три години нека плаче, стоейки пред вратите на молитвените домове, и молейки народа, който влиза на молитва, всеки със състрадание усърдно да моли Бога за нея; след това други три години да бъде допусната да слуша само писанието и поученията, а след това да бъде изгонвана от църквата и да не се удостоява с общение в молитва. След това, ако помоли със сълзи за молитва и припада към Господа със сломено сърце и с дълбоко смирение, тогава нека й се дадат други три години за припадане: и по такъв начин, когато покаже достойни на покаянието плодове, в десетата година нека бъде допусната до молитва с верните без свето причастие; след като престои две години на молитва заедно с верните, най-сетне нека бъде удостоена с причастие със светите тайни».

Тази практика е излязла от употреба още преди кръщението на древната Русь. Защо? Защото тези правила, намиращи се в Правилата на св. Православна Църква, били приспособени за всички отделни случаи в своето време, а нам те дават само общи принципи: при различни грехове – съобразна тям необходимост да не се допуска веднага до причастие, като изобщо се внушава необходимостта колкото се може по-щателно и усърдно да се готвим за причащаването със Св. Тайни. Ние трябва да се ръководим от практиката на нашите отци и деди, т. е. практиката на Синодалния период[5] (въпреки че тя е още по-древна, за което свидетелства съществуването й у старообрядците). Да се взема причастие не по-рядко от веднъж годишно и не по-често от един път месечно (по-често само при опасност от смърт). Да има усърдна подготовка не по-малко от една седмица (наистина, по снизхождение, съвременните монаси съкращават този срок до три дни). Именно с цел да се унищожи практиката за подготовка за причащение се внедрява практиката на честото причастие, при това се внедрява с агресивна настойчивост.

С какво е страшно честото причастие? Със загубата на благоговение и усърдие в подготовката за Причащение. Казват, че както и да се готвиш, все едно, готов няма да бъдеш. Затова не трябва да постиш, да се изповядваш. Това е погрешно в самия си корен! Съвсем разбираемо е, че ако Царят пожелае да влезе в дома на бедния, Той ще види цялото му недостойнство и бедният добре разбира това. Но все пак ще се постарае да направи всичко възможно — и да измие пода, и праха да махне, и паяжините да обере, и чиста покривчица да тури на масата, макар да е износена и захабена. Иначе рискува да си навлече гнева на Високия Гост.

Но казват, а защо свещениците да могат? Те често се причащават без изповед и пост. Нима всички те ще погинат? За съжаление такава възможност не може да бъде изключена. Златоуст говори: «Не много иереи ще бъдат спасени». Това е опасна служба, «защото нашият Бог е огън, който изтребя» (Евр. 12:29). И тъй като Църквата не може без иереи, минава ги през двоен филтър: за дякон се ръкополага «най-благоговейният иподякон», а за презвитер - «най-благоговейният дякон» сред наличните. Така възгласява архиереят, започвайки ръкоположението (имам предвид възгласа: «Божествената благодат… »). И дори този двоен филтър не спасява от неблагоговейните свещеници. А това е страшна язва в Църковното тяло.

Страшна беда е привикването към светинята. Знаейки това, Църквата дори своите молитвени текстове се старае да запази от банализиране. Една от любимите и повтарящи се ежедневно молитва «Царю Небесный…» е забранено да се използва от Пасха до Петдесетница. И какъв трепет обхваща душата на вярващия човек, когато на стиховните стихири на Всенощната срещу Петдесетница отново запеят: «Царю Небесный…».

Същото се отнася и за пасхалните песнопения, които е позволено да се пеят само четиридесет дни в годината. Наистина преп. Серафим Саровски целогодишно е посрещал поклонниците с думите: «Радост моя, Христос Воскресе». Вярно е и това, че братята на Псково-Печерската обител са удържали «Пасхалния батюшка» о. Иоан (Крестянкин) от преминаване в отвъдния свят с пеенето на Пасхалния канон. Но какво би станало, ако за всичко почнем да действаме така?! Тук е уместно да си спомним думите от 17-то правило на Двукратния Събор: «…онова, което става рядко, не трябва да се взима за закон… ».

Най-лошото от всичко е, че скришно, докато още вървят споровете, в Руската църква се извършват кощунствени действия. Ето един пример от края на двадесети век, който дава проф. М. Дунаев:

«Спомням си един епизод от Международната конференция в памет на Достоевски преди няколко години в Старая Руса. След конференцията имаше банкет с традиционната почерпка, продължила и след полунощ. На сутринта, след стабилна закуска, ние отидохме в Юриевския манастир, а там вече вървеше Евхаристийния канон. С нас беше един батюшка от Старая Руса, който ни попита дали искаме да се причастим. Намериха се към десетина желаещи. Свещеникът ги отведе настрана, където покри всеки един поотделно с епитрахила - за друго нямаше време – и ги благослови за приобщаване със Светите Христови Тайни. Желаещите, горди със себе си, се наредиха пред Чашата, очаквайки, ако не възхищение за своята постъпка, то поне умиление. Разбира се, за правило преди Свето Причащение дори и не стана дума, нито пък за необходимостта от въздържание преди това. Тогава аз отбелязах, че не бива да се профанизира Тайнството, на което ми отговориха, че не обичам хората, след като им закривам пътя към Бога, докато те желаят да се причастят. Значи съм бил някакъв мракобесник, мечтаещ да се върнат сталинските порядки.»[6]

А ето и един пример от наши дни, в Касимовски район. Двама колеги се срещнали на работа и между тях се провел следният диалог: „Поздрави ме, днес се причастих!”„Къде се сподоби с това?”„В еди кое си село, на храмовия празник.”„Ами че ти вчера яде месо!”„Батюшката каза, че това не е важно, и че всички, които днес се намират в храма са длъжни да се причастят. И аз се причастих”.

А сега да си представим, че в храма може да дойдат хора след първа брачна нощ, или пък прелюбодейци — ситуация, която в днешния свят съвсем не е невъзможна — и се причастят заедно с останалите. Кой ще отговаря пред Бога за това поругание над светинята? Защото те, както и в случката, разказана от проф. Дунаев, може да решат, че са извършили едно богоугодно дело. Подобни факти довеждаха до ужас о. Иоан (Крестянкин). Той казваше: «Съвместяването на човешкото с Божественото днес е станало просто чудовищно. В немислима вътрешна хармония са се съчетали сега словесното благочестие и посещението на църква с цинизма на извратеността. Ужасяващо пустословие, клевета, лукавство, лъжа, фалш, себелюбие и незаконно съжителство се съвместяват в съвестта на мнозина едновременно с въздишки, плач и приемане на Светите Тайни. И човек се самозаблуждава, че е с Бога, ала напразни са неговите фантазии. Това не е християнство, това е най-циничното му унищожение. И то проби в самата Църква, когато мнозина, наричащи себе си християни, нагласят високите Божии истини към своите потребности, замъглявайки истината с калта на собствените си разбирания и усещания. Това не е възраждане на християнския дух в нашето време — това е неговото унищожение. И какъв отговор ще дадат кощунниците, задето смесиха истината с лъжата, вършейки дяволските си дела, с които погазват светините Божии, до които дръзват да се докосват?! А секирата на смъртта вече лежи при дървото на живота. И Бог чака покаяние! Бог още чака!»[7]

Да си спомним, че в Синодалния период е имало точно определени норми за честотата на причащение: оптимална — всеки пост, минимална — веднъж годишно, максимална — един път месечно; и неизменна практика за подготовка към св. причащение (за нея много хубаво е разказано в книгата на св. Теофан Затворник: «Какво е духовен живот и как да се настроим към него».

Този, който желае да разруши тези традиции, обезателно ще се опита колкото се може повече да охули Синодалния период. Това прави, например, авторът на статията «Царская Трапеза» («Православная беседа», 2007, № 5, с. 6), особено в предисловието, напечатано с червен шрифт, което започва така: «Могъщата Божия десница прати върху Руската Църква (не на Русия, не на руския елит, а на Църквата!) огнения бич на гоненията като отмъщение за масовото богоотстъпничество». Тоест авторът нарича Църквата през времето на Синодалния период „богоотстъпница”! Следващото обвинение към Синодалната Църква е малко по-меко: «Ако в Синодалния период сред хората (кои хора?) царяла топлохладност към делото на спасението, твърдо изобличавана от великите светии: Игнатий Брянчанинов, Теофан Затворник, Иоан Кронщадски — то… и т.н.». Питаме: какви са тези, които изобличавали? Та те са възпитаници на същата тази «богоотстъпническа» Синодална Църква! Мисля, че в наше време е невъзможно да се намери архиерей или свещеник, който дори малко да се доближава до тях в благочестието. А освен тях са живели и св. Серафим Саровски, Оптинските, Глинските и Валаамските старци, без да броим големия брой незабележими монаси, по молитвите на които — според видението на преп. Серафим — като с дим на благовонно кадило била покрита цялата руска земя. А скромните свещеници и учители в църковно-енорийските училища, които безкористно и често безвъзмездно се трудили над духовното просвещение и нравственото възпитание на нашия народ? Така че всички ние — и пастири, и паство — трябва много да се молим и трудим, за да достигнем дори частично духовното ниво на Синодалната Църква. По Божие допущение революционната буря «разруши до основи» старата Русия, а Руската църква, върху която се нахвърли с особена ярост, не успя да съкруши.

А «великият сонм» на руските новомъченици и изповедници откъде се взе? Той беше възпитан от «топлохладната» Синодална Църква, която в свое време не успяха да транспонират на протестантски лад (а това значи да погубят) ни Петър I, ни Екатерина II.

Авторът на статията в «Православна беседа» на две места — в червеното предисловие (с. 6) и в началото на следващата страница — пише, че «именно практиката на честото приобщаване дала сила на тялото на Църквата да преживее богоборческите гонения» (с. 7). На практика обаче е точно обратното.

Насилствено отделяното от своите пастири многомилионно православно паство с все сили се държеше за традицията (което, за съжаление, днес подпомага и «свръхблагочестивите» измамници да съблазняват хората, убеждавайки ги да не се доверяват на свещеноначалието и въобще на съвременното състояние на Църквата, за което между другото съдействат и «потъпкващите традицията»). Честото причастие никога не е било някаква забележителна традиция в Руската Православна Църква. А през 50-те години на миналия век огромни райони на страната бяха лишени от действащи църкви и от свещеници и в централните области едва през лятната ваканция можеха да бъдат кръстени младенците от Сибир, Далечния Изток и крайния Север, докато родителите им бяха там на почивка. По тези места с години не се причащавали, но много хора считали себе си за православни, което и обезпечи днешното «фантастично възраждане». А нашите «поругатели» изобретиха някакви нови «свръхблагочестиви» практики, сеейки объркване сред хората.

Нашата главна грижа трябва да бъде съхранение, а някъде и възстановяване, на нормите на църковния живот, завещани ни от нашите свети предци, за да може съвременна Русия да си възвърне правото да се нарича Святая Русь!

Благодатный Огонь

Превод: Десислава Главева


[1] Из писмата на отец Иоан Крестянкин. Соловецкий календарь. 2007, с. 271.

[2] Виж Т. Горичева. Об обновленчестве, экуменизме и «политграмотности» верующих. СПб. 1997, с. 16–19.

[3] Русь уходящая. Рассказы владыки Питирима. СПб., 2007, с. 284.

[4] Тази практика миряните да се причастяват на всяка литургия, при това всички, вече не е рядкост и у нас. Например в Русе благочестиви християни отдавна се оплакват, че там вече няма пост, няма изповед, няма подвиг, и че всичко това се отрича, като се полагат големи усилия тези неща да се изкоренят от съзнанието на вярващите хора. Икуменизмът и модернизмът са завладели всичко. В проповедите постоянно се цитира Шмеман, служи се на отворени двери, всички тайни молитви се четат гръмогласно. А в местния църковен магазин книги като "Закон Божий", както и трудовете на архим. Серафим Алексиев, на св. Теофан Затворник, св. Игнатий Брянчанинов и други свети отци са абсолютно забранени. Често има и съслужения с представители на други "християнски" деноминации, казано иначе – еретици, и прочее отстъпления – бел. прев.

[5] Синодалният период – период от историята на Руската Православна Църква, който обикновено се определя като обхващащ годините от 1700 до 1917.

[6] Проф. М. Дунаев. «Интеллигенция. Православие без берегов» // Сборник «Искушения наших дней». М., 2003, с. 300–303.

[7] Альбом «Свет Невечерний». Встреча со Старцем. С. 66–67.