Напоследък употребата на думата „псевдо” (лъжe-) пред имената на древнохристиянските писатели се приема за добър похват в академичните среди. Известно е, че с такава лекота никой не би дръзнал да постави пред имената на Вергилий или Сервантес думата „псевдо”, което би предизвикало възмущението на историци и литератори. В миналото в съветското общество се считаше за знак на уважение при обръщането към по-възрастни лица фразата да завършва с буквата „с” като съкращение от «сударь» или «государь» („господин” или „господар”)*. Това сходство е като негатив - докато във втория случай се подчертава уважението към лицето, то в първия личи неуважение и обвинение в лъжа.

Господ нарекъл дявола лъжец. Това e второто име на дявола. Светите отци са писали за антихриста, че той ще бъде голям лъжец и лицемер, и макар да се роди като човек по плът, ще стане един дух със сатаната.

Всеки грях съдържа в себе си лъжа и измама. Всяко престъпление започва тогава, когато човек губи чувството си за правда. Пророците, предсказвайки пришествието на Месията, говорят, че „в устата Му няма лъжа” и Го наричат „Правда Божия”. Сам Господ казва: „Аз Съм Истина и Живот”. Псалмопевецът Давид, или по-скоро Светият Дух, ни открива в псалмите, че лъжата е предвестница на гибел: „Ти ще погубиш ония, които говорят лъжа; от кръвожаден и коварен Господ се гнуси” (Пс. 5:7). Тук думите „лъжец” и „убиец” са поставени в близост и са свързани помежду си. Господ обещава Царство Небесно на тези, които заради истината претърпят гонение и изгнание. Всички мъченици за Христа предпочитали да умрат, отколкото да откупят живота си с лъжа.

Съществува един психологически факт: човек съди за другите по самия себе си, той като че ли проектира върху другите собственото си душевно състояние. Днес светът все повече се потапя в морето на лъжата и психологически не е трудно да се допусне това, което в древни времена би изглеждало възмутително и невероятно, а именно мисълта, че светиите се занимавали с присвояване на чужди имена и фалшифициране на своите трудове като апостолски творения. Да се молиш на светеца и едновременно с това да смяташ, че той е „интелектуален крадец”, е един от парадоксите на нашето време и мислене.

Вторият парадокс, който свидетелства за собствената ни духовна слепота, е да вярваш, че „крадецът” би могъл адекватно да въплъти в своите лъжевидения и фалшификати чистото учение на Църквата, или с други думи, че Църковното Предание може да се открие в творенията на лъжци – литературни фалшификатори.

Да се фалшифицира истината и да се заблуди Църквата е невъзможно. Светиите са притежавали такава силна духовна интуиция, че веднага биха открили фалша в дисонантните звуци на лъжата.

По въпроса за псевдо-Макарий, псевдо-Дионисий, псевдо-Нил, обикновено се игнорира многовековното свидетелство на Църквата като нещо недостоверно и не заслужаващо внимание. По този начин възниква третият парадокс: някои християни, изповядващи своята вяра в Църквата (според Символа на вярата), в същото време изобщо не зачитат Църковното Предание и повтарят критиката на рационализма (простете за неологизма – „голата критика”), като последна и окончателна дума на науката, като съдебна присъда, която не подлежи на обжалване. Какво се е случило?

Учените, отпаднали от руслото на православната традиция, всъщност са се отучили да четат творенията на светите отци, да усещат тяхната вътрешна пълнота и съзвучие, да чувстват благодатта, пронизваща като невидима светлина страниците на техните книги, и изгубили заедно с благоговението и духовната си интуиция, те започват да разглеждат Библията и патристиката от позицията на историко-сравнителната, а в действителност – на митологичната школа. Последователите на Лесинг и Хегел, въпреки че не отричат Бога пряко, се понасят надолу по течението на скептицизма и критицизма: скептицизма – като безсилие на вярата, и критицизма – като безсилие на ума. На псевдонаучните провокации на Лесинг се възхищавали Маркс и Енгелс. За жалост с подобна рационалистическа профанация се съгласяват и модернистите-теолози „страх ради европейского”.

В миналите векове думата „лъжец” се считала за една от най-оскърбителните. Да наречеш човека „лъжец”, било равносилно на плесница. В драмата на Пушкин „Скъперникът рицар”, за думите „Бароне, вие лъжете”, бащата призовава на дуел сина си и той вдига хвърлената му ръкавица.

Замислят ли се хората, употребяващи тъй леко и безотговорно изразите „псевдо-Дионисий”, „псевдо-Игнатий”, че по този начин приписват на светиите дяволския грях на лъжата, тъй като първият лъжец е сатаната?!

Уважаеми професоре! Условно ви наричам Панфил Ионович Осинин! Преди много години вие решихте да поправите един студент на изпита и казахте: „Не свети Дионисий, а псевдо-Дионисий”. В известна степен той ви е благодарен за това, защото тази реплика го накара да се замисли за опасността на нашето време – да се подмени Преданието с ефимерни хипотези, да се промени православният манталитет и да се подхлъзне към протестантския субективизъм. Моля ви, бъдете милостив и приемете моите думи. Ако за вас пред Църковното Предание по-авторитетно е мнението на рационалистите, които живеят хиляда години след откриването на „Ареопагитик”-а, то представете си следната ситуация: 10-15 века след вас някой критично настроен историк от богословските школи ще стигне до извода, че никакъв професор Осинин не е съществувал, а останалите от това време откъси от лекции принадлежат на някой си псевдо-Панфил, лъже-Ионович, втори-Осинин. Какво бихте му отговорили? Навярно бихте му казали в същата светлина: „Но аз все пак съществувах и съществувам, въпреки че археолозите не успяха досега да намерят паспорта ми при разкопките”.

Блажени Иероним от младежка възраст изучавал изяществото на речта от съчиненията на Цицерон, с които не се разделял дори и след като се замонашил. Веднъж в килията си той чул страшен глас: „Ти не си Мой ученик, а на Цицерон!” След това блажени Иероним повече не се докоснал до книгите на римския оратор.

Още по-неочаквано ще бъде за модернистите да чуят гласа: вие не сте ученици на светите отци, които унижавахте с думата „псевдо”, а на Еразъм Ротердамски и Лесинг –  хора, далеч по-лоши от Цицерон!

Сайт на Архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: Светла Георгиева

* Приставката към думата „с” като съкращение от „сударь” или „государь” се нарича "словоерс", което е название на частицата „-с” (по старата ортография — „-съ”), прибавяна в края на думата при определени ситуации: в знак на уважение към събеседника, като демонстративно самоунижение, или иронично. Пример: «извольте, сударь» („ако обичате, господине”) става — «извольте-с» - бел. ред.