Храм-паметникът „Рождество Христово” на Шипка

Църквата приема войната като неизбежно за този свят зло, което често ни спасява от още по-голямо зло. В някаква степен войната може да бъде уподобена на детерождението. На всички е известно, че зачатието неизбежно се извършва в страст, и затова всеки младенец носи върху себе си първородния грях, който бива изцелен чрез тайнството св. Кръщение. Но ако няма чадородие, нито светът би могъл да съществува, нито в Църквата биха се присъединявали нови членове. Така и на война православният християнин вдига меч, за да спаси не себе си, а своя народ, своите ближни, своята вяра, своята Родина, или просто за отстояване на правдата. И без този меч земната Църква не би могла да съществува, защото нейните членове биха погинали от ръцете на враговете на Православието или на другоплеменници.

Във воинското дело обаче православните хора се уповават не толкова на собствените си сили, колкото на Божията помощ в справедливата им борба, а на преден план стои жертвоготовността на воина: «Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели» (Иоан 15:13).

Църковното съзнание по принцип прави разлика между убийство на врага на бойното поле и всички други видове убийства. За убийството на война съществуват два канонически подхода. Първият е отразен в 13 правило на свети Василий Велики:

«Нашите отци не са приемали за убийство убиването на война, извинявайки ония, които убиват, както ми се струва, като поборници на целомъдрието и благочестието. Може би добре щеше да е да се съветват такива, понеже ръцете им са нечисти, три години да се въздържат само от причастяване със светите тайни.»

В това правило на светител Василий Велики не е налице категорично изискване, а само препоръка, адресирана вероятно до воините с особено чувствителна съвест, за които убийството, извършено на война, причинява душевни страдания. Свети Василий дава тук нещо като препоръка три години да се въздържат от причастие пролелите кръв.

Тълкувание на Зонара: «Не като задължително предписание, а като съвет предлага светецът, щото убивалите на война в течение на три години да се въздържат от причастие. Впрочем и този съвет е тежък, защото може да доведе дотам войниците никога да не се причастят с Божествените Дарове, и то главно най-добрите изсред тях – тези, които се отличават със смелост, защото те може да не получат възможността да оцелеят през тези три години… Но защо да считаме за нечисти ръцете на онези, които се подвизават за родината и братята, воювайки срещу неприятелите, желаещи да ги завладеят, или пък за да освободят тези, които се намират в плен? Защото, ако те се боят да убиват варварите, за да не осквернят ръцете си, то всички ще погинат и варварите ще завладеят всички.»

Доколко е снизходително това правило, може да се разбере, като го сравним с другите канонически предписания, които е следвала древната Църква. В останалите случаи тя не е съветвала, а предписвала виновните да бъдат отлъчени: за умишлено убийство - 20 години, за аборт – 10, за непредумишлено убийство - 10.

Вторият подход е отразен в посланието на свети Атанасий Велики, архиепископ Александрийски, до Амун монах, което било утвърдено като общоцърковно учение на VI и VII Вселенски Събори:

«Не е позволително да се убива, но да се убиват враговете на война е и законно, и достойно за похвала. С такива велики почести се сподобяват доблестните в бран, и тям се въздигат паметници, възвестяващи превъзходните им деяния. Така едно и също, в зависимост от времето и някои обстоятелства, не е позволително, а в други обстоятелства и благовременно, се допуска и позволява.»

Тълкувание на Зонара: «Преди всичко е забранено да се убива, но да се убиват враговете на война е похвално и достойно за велики почести. По такъв начин едно и също в един случай не е позволително, а в друг е позволително, като зависи от това какъв е случаят, лицата и способите.»

В дисциплинарната практика на Православната Църква воините, убиващи на война, не биват предавани на запрещение въз основа на това правило на св. Атанасий. Между тези две мнения - на св. Василий Велики и на св. Атанасий Велики - няма противоречие; просто свети Василий считал, че само по себе си проливането на кръв изисква известно очищение, даже ако човек изпълнява своя дълг пред Църквата и Отечеството.

В Катехизиса на светител Филарет (Дроздов), митрополит Московски, е казано:

«Въпрос: Всяко ли отнемане на живот е законопрестъпно убийство?

Отговор: Не е беззаконно убийство, при което се отнема живот по следните причини:

1) Когато престъпник бива наказван със смърт от правосъдието.

2) Когато се убива неприятел на война за Отечеството».

Великият учител на Църквата светител Иоан Златоуст пише: «Ако някой извърши дори убийство по воля Божия, това убийство е по-добро от всяко човеколюбие; но ако някой пощади и окаже човеколюбие въпреки Божията воля, тази пощада ще бъде по-престъпна от всяко убийство. Делата биват добри и лоши не сами по себе си, но според Божието за тях определение.» («Осем слова против иудеите»)

В Основи на социалната концепция на Руската Православна Църква (раздел II. 2) е казано: «Във всички епохи Църквата е призовавала своите чеда да обичат земното си отечество и да не щадят живота си за негова защита, когато го грози опасност». В този документ се привеждат редица примери от руската история, когато Църквата благославяла народа за участие в освободителна война.

Съставено от редакцията на Благодатный Огонь

Превод: Десислава Главева