Съвременните модернисти–теолози са само пяна и пръски от деветия вал на либерализма, заплашващ да се сгромоляса върху Църквата и да унищожи последните островчета на Православната вяра и нравственост. Разрушителната сила на либерализма се заключава в това, че има мощен съюзник в дълбините на човешкото сърце – първородния грях, в който е заложена програмата на човешките страсти, стигащи до ненавист към светините и любов към демона.

Грехът съществува от времето на падението на прародителите, но хората в миналото са разбирали, че той не е нормално състояние, а болест на душата, падение на човека в някаква метафизична пропаст. Борбата между добро и зло, чистота и сквернота, светлина и тъмнина, е постоянна трагедия, която се проявява в два плана: човешката душа и световната история.

Либерализмът унищожава самото понятие за грях, намирайки му оправдание в свободата на човешката личност, като право да осъществява своите желания. Човекът свиква със зловонието на греха, както болният привиква към зловонието на гнойните си рани. В очите на либералите грехът се превръща в природно, естествено свойство на човека, а християнската нравственост (и не само християнската) – в безсмислено самоизтезаване. Грехът престава да се счита за унижение на човешкото достойнство, за нещо срамно и нечисто. Либерализмът дори се старае да оправдае и узакони гнусните извращения. За либералите е срамно другото: да не се следват страстите и желанията, да се учи, че психичните и соматичните извращения са несъвместими с християнството, че развратът и блудството са отричане от Христа.

Лукавият девиз на либерали и окултисти от всички разновидности, включително и сатанисти, е: „Назад към природата!”, където под природа те разбират поразената и поробена от греха природа, която християнството се стреми да възстанови и преобрази. Затова призивът да се върнем към емпиричната природа е призив да увековечим своето паднало състояние и още повече да се отдадем на неудържимия грях.

Хората се превръщат в събрало се около корито стадо свине: свинете вече не се интересуват от нищо друго, освен да заемат мястото си около копанята. Единственият морал на това стадо е: „Яж и не пречи на другия”.

Животът на съвременния човек драстично обеднява, както интелектуално, така и емоционално. Тези идеали, с които живеели хората в миналото, се сочат като наивен романтизъм, а самият интелектуализъм се е превърнал в прагматизъм, т.е. на хората е интересно това, което е изгодно за тях и удовлетворява техните страсти.

Църквата стои като крепост на пътя на либерализма, обаче тя не може да се изолира напълно от света, затова и духът на либерализма все повече прониква в съзнанието на съвременните християни, тъй както водата – в пробойната на кораба. У мнозина се е притъпила ненавистта към греха като към зло, което води към вечната смърт. Тази нравствена индиферентност се превръща в солидарност с греха, във вътрешна симпатия към греха, която се представя за любов към човека, за снизходителност и търпимост. Днес назрява реалната опасност хората, които са погълнати от духа на либерализма и в същото време се считат за християни, да поискат да примирят, да съединят в някаква уродлива уния Православието и либерализма и за тази цел да реформират самото Православие.

Първата задача на либерализма е да замъгли понятието грях, като унищожи в съзнанието на хората този колосален факт, че първородният грях като болест е поразил цялото човечество и да обясни греха като следствие от външни фактори – лоши примери, лошо възпитание, или пък соматични наклонности. Либералите се стараят да игнорират греха, да го зачеркнат от сотириологията, или да покажат, че той не е така отвратителен, както се е струвало на нашите прадеди, че страхът от греха като духовна епидемия е рожба на мрачното средновековие, че грехът в най-лошия случай е сбор от лоши навици, които могат да се изкоренят със силата на човешката воля, ако това е толкова необходимо. Така един професор, за да покаже, че грехът не е особено страшен, взел да убеждава, че Христос приел греховната човешка плът и до самата Си смърт на Кръста се борел с живеещия в нея грях.

Втората задача на либералите е да се постараят да извратят християнското учение за изкуплението. Либералите се шокират от мисълта, че хората са пленници на демона и само Голготската Жертва на Христа може да ги изкупи и освободи. Те повтарят думите на отхвърлените от Христа фарисеи, когато Спасителят им казал, че истината ще ги направи свободни: „ние... никога никому не сме били роби” (Иоан 8:32-33), т.е. няма от какво и от кого да ни освобождават. Господ казва на фарисеите: „Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си” (Иоан 8:44), а съвременните либерали се стараят да опровергаят съществуването на демона като източник на злото и греха, за тях демонът е някаква метафора и алегория, или пък поетичен образ, който не е лишен от известна привлекателност. Няма грях, няма сатана, няма вечни мъки – ето какво либералите искат да внушат на хората. На въпроса за какво тогава Христос дойде на земята, те отговарят: да даде пример за самоотвержена любов, т.е. дошъл с назидателна цел.

Третата задача на либералите е да твърдят, че спасението е възможно извън Едната Вселенска Църква. Тук те се опитват да внушат, че самото понятие Църква още не е определено, че Светите Отци, живели живота на Църквата, освещавани чрез нейните тайнства и вярвали в Църквата като в „стълб и утвърждение на истината”, в действителност не разбирали какво е това Църква и не могли да й дадат ясни богословски дефиниции в продължение на 19 века. Сега този труд се паднал на модернистите-реформатори като някакви нови атанасовци и кириловци.

Модернистите притежават богата фантазия. Едни от тях казват, че границите на Църквата се определяли в човешкото сърце, други - че граници на Църквата въобще не съществуват, трети - че Църквата е там, където е истината, а истината – там, където е Църквата, четвърти учат за Небесна Църква, към която принадлежат достойните хора от всички вероизповедания, пети – за частична благодат, каквато притежавали всички ереси и секти, шести – че като призовава името на който и да е бог и се покланя на идолите, човек вътрешно се покланя на Христа и Бог приема такова поклонение.

Непосредствената задача на реформаторите е да утвърдят принципа на религиозен плурализъм и под формата на свободно изследване да защитават като истина различните, противоречащи си едно на друго мнения. Всичко това трябва да всее хаос в умовете на вярващите и довеждайки ги до скептицизъм, да разклати вярата им в обективността на догматите, да въведе екзистенциалния подход към християнството, който дава простор на човешкото въображение. Тогава всеки ще обяснява християнството въз основа на своите лични представи, или пък считайки се за християнин, ще си изгради ново вероучение.

Вследствие на този богословски анархизъм ще настъпи следващата фаза – тенденцията да се обединят коренно различните вероучения, за да станат те приемливи за всички и така да се установи едно учение на теологическия минимализъм и антропологическия максимализъм. След което до „освободеният” човек ще изникне тъмният силует на рогатия и... завесата ще се спусне.

Сайт на архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: Светла Георгиева