В статия на вестник „Ορθόδοξος Τύπος” под заглавие „Контактите с другите вероизповедания са възможност за православно свидетелство” се поддържа и прокламира участието на православните в междухристиянските диалози с познатия аргумент, че контактите с другите изповедания са уникална възможност за нас да свидетелстваме за истината на Православието, която само нашата Църква притежава!

Това широко разпространено днес мнение е основано на простата логика, според която тези наши контакти са някакъв абсолютно наложителен и безалтернативен път и че ако ние не участваме в диалога с нашите братя от другите изповедания, няма да можем да ги информираме достатъчно убедително за богатствата на нашата истинска светоотеческа традиция, както и изобщо за православната същност на нашата вяра.

Такова твърдение обаче наистина би било убедителен аргумент в подкрепа на участието на Църквата в такива диалози, ако съществуваха обстоятелства, условия и предпоставки, които биха осигурили реализирането на задачата по свидетелството на Православното светоотеческо учение пред нашите отклонили се от пътя братя.

Само че днес много признаци от различно естество доказват, че такова твърдение и такъв метод на комуникация с другите изповедания е напълно утопичен, както е утопична и претенцията, че така се развива и подкрепя мисионерската функция на Църквата с възможността, осигурена от междухристиянските диалози, които се водят в икуменически дух, противен на светодуховната същност на Църквата.

Факт е, че този мит днес придобива меродавност и бива възприет от хора в Църквата, които не са наясно какво се случва нито в икуменическата сфера на Световния съвет на църквите, нито при диалозите с папистите или въобще на междуконфесионалните срещи и мероприятия.

А в икуменическата сфера се случват неща, които разкриват нереалността на този мит и на прокламирания от него утопичен аргумент за възможността за свидетелство и мисионерско развитие. Според мнозина тези неща са следните:

1. Всеки неправославен представител в междухристиянския диалог има специфична мисия: да представи и да защити вярата на своята конфесия по време на съответните дискусии. Този представител не участва в диалога за да търси по-добра вяра в личен план. Освен това различията във вероизповеданието на Православната Църква и неправославните/еретическите учения са понякога диаметрално противоположни, следователно православното свидетелство е в невъзможност да окаже осезателно влияние върху неправославния слушател. 

Във връзка с това моят колега проф. Стилиян Пападопулос, който има богат опит в сферата на междухристиянския диалог заявява следното: „До ден днешен не е наблюдаван случай, в който някоя конфесия да се е отказала от даден елемент на своето учение в резултат на диалозите… Може би нашите партньори да са отстъпили в някои второстепенни неща от практически характер, но никога от елемент от своето учение^[1].

2. Съдейки по начина, по който се водят на практика тези диалози, както и по поведението и действията на нашите представители, наблюдава се точно обратното на православна мисия. Православните представители не само избягват да представят подобаващото свидетелство за своята православна вяра, а практически изразяват подкрепа на неправославни възгледи.

В кратък очерк, съставен от митрополита на Перистери Хризостом и о. Теодор Зисис относно участието на нашите представители в диалозите с католиците, забелязваме следното: „Православните представители на тези диалози се оказват напълно неподготвени и нямат съгласие помежду си. Мнозина православни поради своето невежество дори възприемат католическите възгледи, а отхвърлят православните или пък възприемат диалога като някаква тяхна лична работа и защитават позиция, основана на техни лични познанства, пристрастия и интереси”^[2].

3. В междухристиянските диалози неправославните предпочитат теми, които по тяхна собствена преценка ни обединяват, а в същото време никога не се съгласяват да дискутират въпросите, които ни разделят. Този факт е засвидетелстван от съдържанието на „общите декларации”, които се издават след всеки диалог.

Тук отново много важни и показателни са забележките, направени от проф. Стилиян Пападопулос: „Участвам в диалога с католическата църква в продължение на почти десет години. През този период са съставени цяла серия от текстове, но в нито един от тях не е споменато, че църквите имат догматически различия. Католиците упорито отказват да пишат по тези проблеми, а православните приемат това с облекчение, независимо от моите постоянни настоявания да бъдат упоменати догматическите различия... Те не желаят диалозите да са свързани с разглеждане на догматическите разлики, а с такива от психологическо и политическо естество или в най-лошия случай с обсъждане на разликите между богословските „школи”.^[3]

4. Всеки опит да бъде представено каквото и да било православно свидетелство в междухристиянския диалог се оказва блокиран по причина на главните принципи, залегнали в основния закон на Световния съвет на църквите, а именно:

a) Икуменическата Харта (2000) задължава православните представители да се въздържат от всякаква мисионерска дейност по отношение на неправославните, защото това се приема за прозелитизъм. Поради това ние „обещаваме да не принуждаваме хората да променят своята църковна принадлежност”^[4]

б) Наложен е принцип (Ванкувър, 1983), според който богословските различия при всички положения са съвсем законни и не се считат за пречки пред обединението на различните конфесии. Този принцип е възроден и укрепен от друг принцип, приет на Деветата генерална асамблея на Световния съвет на църквите в Порто Алегри, Бразилия (2006), според който: „Апостолската вяра на Църквата е една, но са законни и приемливи различни формулировки на вярата на Църквата”.

Предполага се, че Бог ще хармонизира тези различия и ще излекува „човешките недъзи”. Тази икуменическа легализация на ересите неутрализира православния характер на всяко свидетелство, което би могло да бъде представено от страна на Православната Църква.

Следователно твърдението, което особено раздвижва въображението на православните, които не са наясно какво се случва в икуменическата сфера на междухристиянските и междурелигиозните диалози и ги кара да мислят, че трябва да участваме в тези диалози в името на православното свидетелство, е мит, който служи само на целите на „православните” икуменисти – клирици или миряни.

Подобаващият мисионерски аспект и опит на Църквата се вижда в нейната богоугодна дейност по всички краища на света, където душите на приемащите православното благовестие за спасение в Христа го приемат с жажда. Това е техен опит от първа ръка и те са тези, които след това представляват свидетелството на новонасаденото Православие.

Православното Православие! Единственият истински мисионерски аспект на Църквата, който не се цени високо обаче от умове, промити от гнусни ереси!

Съзнанието на църковното паство не бива да бъде дезориентирано чрез разпространяване на митове!

Orthodox Outlet for Dogmatic Enquiries

Превод: свещ. Божидар Главев

Бележки:

[1] «The Course of the Orthodox», 2000, p. 17 (P. Semates. Inter-Christian – Inter-Faith Dialogues. TINOS Publications. Athens, 2003, p. 40).
[2] G. Psaltakis. «Ecumenism», p. 18 (Semates, p. 64).
[3] «The Course of the Orthodox», p. 130 (Semates, p. 64.).
[4] «The Course of the Orthodox», p. 130 and N. Vasiliades, «Pan-Religious Ecumenism», 2000, pp. 11, 18 (Semates, p.. 41).