За сърцето на християнина трябва да бъде скъпо всичко, което е приела и целунала Светата Църква!”

Преп. Серафим Саровски

Преди време в сайта Двери.бг излезе една поредица за Църковния календар с автор Венцислав Каравълчев. В нея авторът надълго и нашироко се мъчи да оправдае смяната на юлиянския църковен календар с папския григориански, без да държи сметка за историческата истина, такава каквато е засвидетелствана от Църквата в нейната памет, богослужебната църковна практика, и не на последно място изключително трагичните последствия за целия православен свят от въвеждането на новия календар. Затова неговата статия се нуждае от ревизия в тази насока, след което ще стане ясно, кому и защо бе нужна смяната на календара, който Църквата ползва в продължение вече на 2 хиляди години, и кой спечели и загуби от тази реформа.

„За Църковния календар без емоции!”

Това гласи заглавието на въпросната поредица. Заглавие с ярък подтекст, което повече прилича на комунистически лозунг от средата на 50-те, отколкото на констатация, но да оставим автора щастливо да вярва, че е останал неизкушен от всякакви емоции. Сещам се обаче и за други, запазили неговото ледено самообладание и пресметлив ум, докато също така са воювали срещу Църковния календар и неговите защитници, без да се гнусят от методите, които използват и които имат честта да бъдат учители по студенокръвие на нашия автор. Сред тях са такива видни майстори на скалпела, разсичащи единството на Църквата, като масона Мелетий Метаксакис – пионер в борбата със Светоотеческия календар, за смяната на който неуморно се труди цял живот до момента, когато на смъртния си одър, губи разсъдъка си и умира след страшна шестдневна агония, простенвайки преди това: “Аз разделих Църквата и унищожих Православието!”. На погребението неговите братя-масони поставят върху епископските му одежди масонска престилка.

Друг, неизкушен от синовна любов към Светоотеческия календар, е Архиепископ Хризостом Пападопулос, въвел новия стил в Гръцката църква и по време на когото в периода 1926-1929 гг. новостилците преследват и безмилостно убиват (дори на публични екзекуции) защитниците на стария календар, и който също като брата си по оръжие Метаксакис, умира в ужасни мъки в гръцка болница, а сестрите, грижели се за него, потресени се връщат към стария календар.

Да споменем и студенокръвния Константинополски патриарх Атинагор, масон 33-та степен, станал патриарх, след като под предлог за “психическо разстройство” е отстранен патриарх Максим. Същият Атинагор, който невъзмутимо заявява: “Грешим, ако смятаме, че Православната вяра е паднала от небето и че останалите религии не са ценни.” След смъртта му, наложило се да бъде поставен в оловен ковчег заради ужасната смрад, разнесла се от мъртвото му тяло, както ще направят 19 години по-късно и с трупа на наследника му – патриарха-икуменист Димитрий. Или ако перифразираме думите на светия патриарх Тихон, казани за Лениновата мумия: „Каквито мощите, такова и благоуханието!”.^[1]

Не може да не включим в числото на хладнокръвните касапи и главата на Гръцката църква архиепископ Спиридон издал репресивния декрет старокалендарните клирици да бъдат преследвани и да им се снемат свещеническите одежди; старокалендарните монаси и монахини да бъдат затваряни в манастирите, да им се свалят монашеските одежди и да се предават на съд, а старокалендарните църкви и манастири да бъдат отнети, като за изпълнение на горните предписания се грижела дори държавната власт.

Подобно е положението и в Румънската църква. До 1924 г. митрополия, тя за една нощ става  патриаршия, възнаградена за приемането на новия календар от Цариградската патриаршия, а патриарх става бивш униат. Гоненията и там не закъсняват.

Без претенции за изчерпателност, ще завършим тази зловеща сводка със студения като финландски ледник архиепископ Герман Аав, въвел новия стил и западната пасхалия във Финландската православна църква, екзекутор на знаменития Валаамския манастир и гонител на монасите, останали верни на Отеческия календар.

Да не говорим за нинездравстващия Цариградски патриарх, който има навика яростно да се саморазправя с несъгласните с икуменическите му действия монаси на Света Гора Атон, и който впрочем е възпитаник на същата люпилня за модернисти, (създадена със средства на Джон Рокфелер), както и нашият автор – Икуменическия институт в Босе.

Ще спрем дотук, че стана студено като в морга! Ето значи от кого се учи на хладнокръвие и бездушие прилежният ученик В. Каравълчев! Наистина вярна си е приказката „какъвто бащата, такъв и синът”.

Да видим сега, кои са неговите опоненти и от какви емоции се ръководят те:

Опоненти на В. Каравълчев са всички отци, борещи се с латинската ерес, (чието оръжие за експанзия на Изток е папският календар), от 11 век досега: Григорий Палама, Марк Ефески, Генадий Схолар, Фотий патриарх Цариградски, Доситей патриарх Иерусалимски, Филотей Кокинос патриарх Константинополски, Николай Кавасила, Иосиф Калофет, Симеон Солунски, Максим Грек, Никодим Светогорец, Теодосий Киевопечерски. Мястото няма да ни стигне да изброим имената на всички изобличители на латинската ерес, чието недъгаво отроче е новият календар. Трудовете на изброените свети Отци основно са написани през средните векове и носят общото название «Против латиняните». През 17-ти, 18-ти и 19-ти век цял сонм от Вселенски патриарси, сред които патриарсите Кирил І, Партений І, Калиник ІІ,  Паисий ІІ, Кирил V, Агатангел, Григорий VІ, Антим VІ, се е изказвал решително срещу римския календар като враждебен на Православния Изток.

Ще включим и отци от по-ново време като например светите Паисий Величковски, Теофан Затворник, Игнатий Брянчанинов, Иоан Кронщадски, Нектарий Егински, Иустин Челийски, Николай Сръбски (Велимирович), Иоан Санфранциски и Шанхайски Чудотворец, архиепископите Серафим Соболев, Инокентий Пекински, Аверкий Таушев, иером. Серафим Роуз, нашият роден архим. Серафим Алексиев, чиито книги и до днес раждат множество души за Христа; Оптинските, Валаамските и Атонски преподобни отци и много други, сред които и такива, които са запечатали с кръв верността си към Църковното предание, което горещо възлюбили и вярно пазели, за да го предадат и нам, през всички дни на живота си.

Не един и два събора са свикани за осъждане на папизма като ерес. Сред тях са Цариградският събор от 867 г. с Окръжното послание на патриарх Фотий, Константинополският събор през 879-880 г., Цариградският събор от 1054 г. с Окръжното послание на патриарх Михаил Керуларий, Цариградският събор от 1282 г., Съборът във Влахерна от 1285 г., Иерусалимският събор от 1443 г., Цариградският събор 1450 г. (последният Събор в храм св. София), Цариградският събор от 1484 г., Иерусалимският събор от 1682 г., Цариградският събор през 1722 г., и този от 1827 г., Полоцкият събор срещу унията през 1839 г., без да броим Съборите на Цариградската патриаршия от 1583 г., 1587 г. и 1593 г. В Окръжното послание на Източните  патриарси от 1848 г. се заявява, че «Едната Свята Съборна и Апостолска Църква, следвайки светите Отци за пореден път <…> съборно възвестява, че тази ерес (папизмът) и последователите й са еретици, обществото, което съставляват е еретическо, и всяко духовно богослужебно общение на православните с тях <…> е беззаконно».

В началото пък на XX в. по инициатива на Цариградския патриарх Иоаким III са разменени послания между всички поместни Православни църкви, в които те категорично заявяват, че григорианският календар е абсолютно недопустим за Православната Църква. През 1902-1904 гг. представители на Православните Автокефални Църкви: Константинополска, Иерусалимска, Гръцка, Руска, Сръбска, Българска, Румънска и Черногорска официално се изказват по въпроса за реформата на църковния календар. Резултатът е категорично отрицание на календарната реформа както по вероизповедни мотиви, така и от опасения за църковни смутове, способни да разклатят авторитета на Църквата.

Нима гореизброените отци са ръководени от някакви си незрели „емоции”?! Не е ли това мъдра отговорност и отеческа грижа на духовните пастири към своите чеда? И не е ли това любов към Истината, синовна почит и уважение към Преданието на Църквата, пазено свято през вековете и част от което освен догматите и каноните, са Православният календар и месецослов?! Именно тази любов и почит се отливат и в думите на отците, произнесени на поместния Константинополски събор през 1583 г. по повод папския календар:

„Решението на този св. Събор с епитимията за съгрешилите е следното: Който не спазва обичаите на Църквата и онова, което са ни заповядали седемте св. Вселенски Събора за Св. Пасха и за Месецослова и добре са ни законоположили да спазваме, а желае да следва григорианската пасхалия и Месецослов и заедно с безбожните астрономи противодейства на всички решения на св. Събори, като желае да ги измени или отслаби, такъв да бъде анатема - отлъчен от Църквата и от събранието на верните. А вие, благочестиви и православни християни, пребъдвайте в това, на което сте се научили, в което сте се родили и възпитали и когато стане необходимо, пролейте даже самата си кръв, за да запазите отеческата вяра и изповедание!”.

Ето това са думи, продиктувани от любов – от любов към Църковното Предание и отеческите завети, изречени с цел да утвърдят Истината и с грижа да предпазят християните от пагубно прелюбодействие с лъжата! Защото, както Истината винаги върви с любовта, така и лъжата – под ръка с омразата.

Като говорим за лъжа някак естествено асоциираме с нея авторовите похвати в анализираната от нас дълга поредица. Похвати, които никак не са нови и които можем да сведем до исторически фалшификации, недобросъвестност, подмяна на църковното тълкувание на канонически текстове. Към тях се прибавя приписването на опонентите на григорианския календар мнения, които те никога не са изразявали, както и проектиране на слабости, присъщи на защитниците на григорианския календар върху защитаващите Църковния. Напълно сме съгласни обаче с В. Каравълчев, когато казва, че „в многословието няма мъдрост, но чрез него обикновено се бяга от проблематиката и невъзможността да се даде смислен отговор на поставените въпроси.” Навярно затова бедният е изписал цели шест части срещу Църковния календар, (като дори в края на последната част заплашва, че следва продължение), в които е вкарал толкова ненужни подробности, че да не може четящият да се ориентира, къде наистина е проблемът! Защото през цялото време сам бяга от истинската проблематика и невъзможността да даде смислен отговор най-вече на ЦЕНТРАЛНИЯ въпрос кому беше нужна календарната реформа, кой и защо я проведе и какви са последиците от нея. Затова ще са му нужни още шестотин шестдесет и шест пъти по шестстотин шестдесет и шест части, за да прикрие факта, че смислен отговор точно на този въпрос не може да даде! А тъй като е сътворил и голям по обем труд, в който баластрата преобладава, по-долу ще разгледаме само по-ефектните му лъжи – негови и на отците му, без претенции за изчерпателност, понеже това би означавало многократно да надхвърлим по обем разглеждания „труд”. Защото, както е известно, една лъжа се изрича много лесно, но са нужни далеч повече усилия, за да бъде опровергана.

Заедно с иудеите, но с кои точно

Един от краеъгълните камъни, върху който се гради модерната новостилна апологетика е твърдението й, че авторитетните църковни канонисти вкупе с цялата Православна Църква погрешно разбирали забраната да не се празнува Пасха заедно с иудеите в 7-мо Апостолско правило, съборно изразена в решение на І Вселенски Събор и отново писмено потвърдена в 1-во правило на Антиохийския Събор. С цел да се внуши на наивните, че било нещо нормално християните да празнуват заедно с иудеите, В. Каравълчев твърди: „Сам нашият Господ Иисус Христос по време на земния Си живот, както е засвидетелствано в Евангелието (Ин. 2:13-25; 5:1-47) е вземал участие в юдейските празненства. Неговият пример след Възнесението е следван и от апостолите (Деян. 2:1; 20:16)”.

Тази справка с Новия Завет оставя впечатлението, че авторът няма особено високо мнение за аудиторията си, защото следва логичният въпрос, къде би трябвало да бъде Христос на въпросните празненства?! Нали причината за присъствието на Спасителя и апостолите сред иудеите, (а после и сред езичниците) е Евангелската проповед! Но там, където Евангелието вече е проповядвано и не бива прието от иудеи (или езичници) в действие влиза: Ако пък някой не ви приеме и не послуша думите ви, като излизате от къщата или от оня град, отърсете праха от нозете си, (Мат. 10:14). Явно за В. Каравълчев се оказва непосилно да различи иудеите, които още не са приели благовестието, от иудеите, които вече са го отхвърлили! Именно за вторите важи забраната да не се празнува заедно с тях.

Смехотворният новостилен аргумент срещу старостилците

Тачите дни, месеци, времена и години! Тук отново се сблъскваме с пример на горда новостилна неграмотност в комплект с високомерно пренебрежение към светоотеческото тълкувание на този стих. Да чуем обаче как тълкува въпросния текст от Галатяни 4:10 св. Иоан Златоуст: „От тези думи се вижда, че иудействащите проповядвали на галатяните не само обрязване, но и пазене на иудейските празници и пълнолуния.”!!!^[2] Както се вижда, нелепо е В. Каравълчев да ползва точно този цитат в защита на своята теза, при положение, че от него пряко следват два извода, които съвсем не са в негова полза. Първо, че още св. ап. Павел дава указания на галатяните да не празнуват заедно (по едно и също време) с иудеите,което е точно обратното на това, което учи нашият „екзегет”. И второ, че характеризирайки „таченето на дни, месеци, времена и години” като нещо отрицателно, изобщо не се има пред вид спазването на цикъла на християнските празнични събития, а иудейските празници. По онова време цикълът на християнските празнични събития още не е бил завършен, а новообърнатите били принуждавани от иудействащите да спазват именно иудейските празници наред с християнските! Всъщност, за да сме справедливи, трябва да благодарим на В. Каравълчев за привеждането на този цитат, защото той торпилира тъкмо неговата собствена теза!

След това авторът, набрал вече инерция, почва да прави съвсем произволни твърдения: Първо, че старостилците се основавали в аргументацията си предимно на Стария Завет. Истината е, че те се аргументират с примери както от Стария, така и от Новия Завет, на каноните и творенията на светите отци. Второ, че в Новия Завет няма указана нито една точна дата. Да не би В. Каравълчев да очаква в Новия Завет да се срещнат дати по юлиянския или григорианския календар?! Разбира се, че такива няма да намери. Внимателното прочитане на евангелския текст обаче ни дава да разберем, че времето на определени събития се съобщава чрез мястото, което те заемат в цикъла на тогавашните празници. Никак не е възможно от това да следва, че е налице небрежно и недържащо сметка за празничните времена отношение, както се опитва да ни внуши авторът. Напротив в Новия Завет се държи много точна хронологическа сметка на всички евангелски събития, подредени впоследствие съобразно тогавашния съществуващ календар - юлиянския.

Пример за злоупотреби с канонически текстове

В желанието си да омаловажи 7-мо Апостолско правило, забраняващо празнуването на Пасха заедно с иудеите, В. Каравълчев твърди: „Апостолските правила нямат и не могат да имат авторитета на правила на Вселенски събор”. За такова твърдение в Семинарията се пише двойка за срока по Църковно право. Защото в 1-во правило на Седмия Вселенски Събор се казва: „с наслада приемаме божествените правила, изложени от всехвалните апостоли, свещени тръби на Духа, от шестте вселенски събора и поместно събралите се за издаване на такива заповеди, и от светите наши отци, защото те всички, просветени от един и общ Дух, са узаконили полезното”. Дори начинаещият църковен правист е наясно, че с това правило отците от VII-ми Вселенски събор приемат и утвърждават всички изброени в това 1-во правило правила, като ги изравняват по авторитет с тези на Вселенските събори. Това личи и от самия текст: „защото те всички са просветени от един и общ Дух” (вж също и 2-ро правило на VI-ти Вселенски събор).

В. Каравълчев твърди също, че „Въпросното 7-мо Апостолско правило се е появило веднага или малко след Първия Вселенски събор”. Лъжа! Отново в същото 1-во правило на VII-ми Вселенски Събор е заявено общоприетото църковно вярване, че апостолските правила са с апостолски произход. С такова произволно твърдение авторът и такива като него се поставят над светите отци от VІІ Вселенски Събор. Но неговото твърдение освен всичко друго е и пример за елементарен позитивизъм. Така за начало на съществуването на даден предмет или явление се приема времето на най-древното открито писмено или друго свидетелство за него. Недостатъкът на този подход е, че не се отчита възможността даден предмет или явление, да са съществували преди да е открито каквото и да било свидетелство. Накратко – липсата на доказателство (за съществуване) се издига в ранг на доказателство (за несъществуване), а това е некоректно. Този исторически, или по-скоро псевдоисторически метод успешно е критикуван от професор протопрезвитер Михаил Помазански, който визирайки Шмеман пише: „Той плаща дан на метода, възприет от съвременната наука, при което се отхвърля намесата на Божията благодат, както и светостта на онези, които са утвърдили литургичния порядък, като се ограничава само до елементарна причинно-следствена връзка. Това прави днес нахлуващият в християнската наука и църковна история позитивизъм. Но ако позитивизмът е възприет за научен работен принцип в научните среди, то ако сме вярващи, по никакъв начин не можем да го прилагаме както към живата вяра, така и към всяка друга област от живота на християнството и Църквата.”^[3]

По-конкретно: малко след Първия Вселенски Събор са датирани първите писмени свидетелства за апостолските правила като за точната година на създаването им науката няма единно мнение. Науката няма единно мнение по множество въпроси и затова не е разумно да й се предоверяваме. Тези правила обаче Църквата винаги е приемала, че са съществували в неписан вид още от апостолско време и мнението на науката не се приема за меродавно, когато влиза в разрез с Църковната памет.

Седмото Апостолско правило гласи: „Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с иудеите, да се низвергне от свещен чин”. В. Каравълчев се опитва да ни убеди, че изразът μετά των ιουδαίων, сиреч „наедно с иудеите”, „предвид историческите факти не може да се тълкува като забрана да  празнуваме заедно, сиреч в един и същи ден с юдеите, а (представете си!, ск. м.) било забрана за съвместното, по техния обичай, празнуване с тях!” Там е работата, обаче, че т. нар. „авторитетни църковни канонисти” от Зонара до еп. Никодим Милаш единодушно тълкуват по всеизвестния и общоприет в Православната Църква начин, а именно „наедно” в смисъл по време, а не съвместно в смисъл на едно и също място. Те затова са и „авторитетни канонисти”, за разлика от любителите, които само могат да мечтаят за подобно признание, но на които не им липсва дързостта и наглостта с лекота да отрекат посочените авторитети, само за да ги заместят... със себе си!

И с какво право е използван изразът „предвид историческите факти”? В полза на това твърде смело „откритие”, не се привеждат никакви факти, а многобройни откъслечни сведения за различни случки и практики, за да се затрупа читателя с множество странична информация и така напълно зашеметен да повярва на всички глупости, които му пробутва автора. Историческите факти обаче говорят точно за обратното. Колкото и да се ровим в изворовия материал, касаещ въпросния период, неизменно се натъкваме все на един и същ факт: Втората причина за свикването на Първия Вселенски Събор е „ОПРЕДЕЛЯНЕ ВРЕМЕТО ЗА ПРАЗНУВАНЕ НА ПАСХА ХРИСТОВА”. Нека се чуе добре: ВРЕМЕТО, не МЯСТОТО! Да потретим ли за тежко чуващите? Няма никаква логика в съответното правило, чийто оригинал не е запазен, но съдържанието му е отразено в 1-во правило на Антиохийския събор, изведнъж да се окаже, че се има пред вид мястото и начина на празнуване, а не времето. В. Каравълчев и другите новостилци се опитват да вменят на светите отци някакво алогично поведение. Събират се значи отците, за да определят ВРЕМЕТО за празнуване на Пасхата, а после изведнъж неочаквано и за самите себе си определят не времето, а мястото и начина.

Много светоотечески текстове свидетелстват, че прави са църковните канонисти, а не новостилните пишман-историци. „Не наедно с иудеите” касае времето, а не мястото и начина на празнуване, както се вижда и от писмото на св. Атанасий до африканските епископи: "Съборът в Никея беше свикан за арианската ерес и заради Пасхата, защото християните от Сирия, Киликия и Месопотамия не бяха съгласни с нас и в момента, (τω καιρω), в който иудеите извършваха Пасхата, извършваха я и те”.

Освен всичко друго в твърдението на В. Каравълчев се съдържа и обвинение в неграмотност към съставителите на 7-мо Апостолско правило, към светите отци от Първия Вселенски Събор и към отците от Антиохийския събор, (където в 1-во правило намираме същия израз). Кое ни дава право да твърдим това?

Според древните правила на елинската граматика, които и до днес отчасти ползваме, когато в едно изречение имаме две обстоятелствени пояснения и второто е различно по вид от първото, те трябва да бъдат разделени от дума или частица, която пояснява вида на второто, иначе има опасност от смесване на смисъла и неяснота. Липсата на такава частица или дума означава, че те са от един вид. Да се спрем на конкретния текст, за да стане по-ясно. 7-мо Апостолско правило гласи: „Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия ден на пасхата преди пролетното равноденствие наедно с иудеи, да се низвергне от свещен чин.” Тук са налице две обстоятелствени пояснения - преди пролетното равноденствие и веднага след него - наедно с иудеите. Предлогът „преди” не оставя съмнение, че първото обстоятелствено пояснение е за време. Ако беше вярно твърдението на В. Каравълчев, че второто обстоятелствено пояснение „наедно с иудеи” е за място, а не за време, би трябвало според граматическите правила да съществува разделяща и поясняваща дума, най-често предлог или съюз, който ясно да указва промяната на вида. При положение, че такава дума или предлог липсва е ясно, че и второто обстоятелствено пояснение е за време, а не за място. Изводът е, че или В. Каравълчев неграмотно тълкува правилата, не познавайки законите на самата граматика или умишлено въвежда в заблуждение.

Превратното тълкуване на творението на св. Епифаний

В. Каравълчев иронично пише: „Явно и св. Епифаний Кипърски (315-403) не ще да е бил много наясно с постановленията на съборите и основателно попада под осъждането на старостилците, щом е могъл да твърди 20-30 години след Първия Вселенски събор, че „Пасхата не може да се извърши, ако не е минало пролетното равноденствие, нещо, което юдеите не съблюдават. Ние извършваме Пасха след равноденствието, когато и при тях това се случи, често заедно я извършваме. А когато те извършват Пасхата преди настъпването на равноденствието, те я извършват сами” (Κατά  αιρέσεων ογδοηκόντα, /Πανάριον/ 70:11).”

От този „съкрушителен” според него извод вече напълно се убеждаваме, че с постановленията на съборите, както и с много други неща, не е наясно самият В. Каравълчев. От приведения цитат става очевидно, че не е наясно и с гръцкия език, макар хитро да е дал посочка в скоби на гръцки, за да не се разбере, че ползва погрешен руски превод, дело на прот. Л. Воронов, като леко е променил текста, за да не се усетят четящите. Защото за пасажа: „Ние извършваме Пасха след равноденствието, когато и при тях това се случи, често заедно я извършваме” гръцкият текст дословно гласи: ,,Εάν έπιτελέσωμεν ἤ καὶ έπιτελώσι μετά ὶσημερίαν καθώζ κάκεῖνοι ἂγουσι πολλάκιζ τε, καί ἠμεῖζ” („Против ересите”, по изданието на Migne, PG, t. 42, col. 364). Или в превод: „Когато ние извършваме (Пасхата) след равноденствието, както и те (я) извършват, защото и те празнуват често тогава, както и ние”. Тоест и ние и те след равноденствието, но не заедно в един ден. Съвсем различно от умишлено сгрешения превод на В. Каравълчев, нали? Тъй като съпоставката и те – и ние в паралелния латински превод е предадена така: „както те често имат обичай да я празнуват „заедно с нас” (nobiscum), по тази причина и руските преводачи погрешно са превели цитирания текст по същия начин. Но в случая заедно трябва да се разбира, че често и иудеи и християни извършват (Пасхата) след равноденствието, а не в един ден.

По-нататък св. Епифаний противопоставя на това другия случай: „Когато пък те (я) празнуват преди настъпване на равноденствието, то (я) празнуват сами”, тоест „ние християните не празнуваме Христовата Пасха преди равноденствието, както иудеите понякога празнуват своята пасха”. Тази задължителна християнска практика св. Епифаний обяснява с това, че „ако и ние (καί ἠμεῖζ) бихме извършвали Пасха преди равноденствието, то ще се случва да празнуваме два пъти Пасха в една и съща година: една Пасха след равноденствие и друга - преди (следващото) равноденствие”. Изразът „и ние" (καί ἠμεῖζ) в латинския превод е предаден като „una”, тоест „заедно". По този начин се променя смисъла на фразата и се получава, като че ли иудеите празнували заедно с християните. Но отбелязвайки, че „и те” (иудеите) празнуват често своята пасха след равноденствието, „както и ние” (християните), св. Епифаний е твърде далеч от мисълта Христовата пасха да се празнува едновременно (в един и същи ден) с иудейската. В случая той само подчертава, чехристияните винаги, а иудеите често празнуват след пролетното равноденствие, което се взема за времеизмерителна граница между две последователни години. Когато пък иудеите празнуват своята пасха преди пролетното равноденствие, тогава те я празнуват  „сами  (μόνοι)”,  тъй  като  християните празнуват винаги след пролетното равноденствие.

Св. Епифаний пише също: „Може още много да се каже за това, колко прекрасно отците са устроилиили по-точно Сам Бог чрез тях е постановил за Църквата най-точно и истинно празнуване на този всечестен и всесвят празник, така че той да може да бъде извършван след равноденствието и ние да не празнуваме (Пасхата) в самия 14-ти ден, т. е. да не празнуваме Пасхата заедно (в един ден ск. м.) с иудеите”.^[4] 

следваща >>

Бележки:

^[1] Аналогия с крилатата фраза на св. патриарх Тихон, изречена през 1924 г. по повод спуканата канализационна тръба под мавзолея на Ленин, вследствие на което се разнесла ужасна смрад: ”По мощам и елей” – “Каквито мощите, такова и мирото“ (или елеят) – бел. авт.

^[2] Творенiя святаго отца нашего Iоанна Златоуста, Т. 10, Кн. 2, СПб, 1904 г., стр. 787. 

^[3]Christensen Damascene monk, Not of this world, 1993, Fr. Seraphim Rose Foundation, p. 469.

^[4] „Против ересите”, ерес 50, nap. 3-PG, t.41, col. 888, Цит. по Доцент д-р архимандрит Сергий Язаджиев, „Православната вяра – това е самото християнство”, Витезда, София, 2008.